Кризата действа като ускорител на новото и, следователно, като разобличител на старото.

Миналата седмица със своите студенти направих упражнение, което правя от над десетилетие. Разделям ги на три измислени партии – Партия на справедливостта, Партия на свободния бизнес и Зелена партия; и им съобщавам основното, в което вярват техните партии. Първата, например, вярва в държавна икономика и помощ за бедните, втората –в частна икономика и помощ за предприемчивите и пр. После ги карам да пишат програмни документи, да правят плакати и диплянки и накрая – да се сблъскат в публичен дебат. Публиката отсъжда с гласуване, кой печели.

Досега резултатът е бил винаги предвидим. Печелеше „лявата” партия, втора бе „дясната”, а зелените изобщо не се класираха. Сега обаче се получи същинска революция. Спечелиха „зелените”, а останалите се класираха поравно втори.

Нещо се е променило, казах си, погледнах отново материалите им и ми просветна. Те не са „ново поколение”, защото са малки – а защото наистина са нови.

Дойде краят на мандата на Георги Първанов и стана възможно човек да публикува критични оценки за работата му като държавен глава. Може да звучи невъзпитано – на умряло куче нож да вадиш – но след като десет години Първанов се радваше на безпрецедентна медийна закрила, време е някои точки да бъдат сложени по местата им.

Нали помните, какво пишеше за Земята в „Пътеводител на галактическия стопаджия” – „Предимно безвредна”? Така оцених и аз края на първия мандат на Първанов. А не трябваше. Защото, попаднал изневиделица на поста държавен глава в едно объркано време и в една объркана нация, Първанов направи всичко по силите си за да отклони България от заявения й път на развитие към статута на „нормална западна страна.” След 2001 година – и особено след 2005-та – се бяха нароили премного претендиращи да превърнат България в „троянски кон на Русия в Европа”. Но Първанов, бидейки държавен глава и радвайки се на огромна популярност сред населението, беше човекът на Кремъл в България.