Преди време съм държал изпит по право във Великобритания. Може би това е причината в последните 20-тина години да имам присмехулно-пренебрежително отношение към т.нар. българска юридическа школа. Дълбокомисленото бърборене на българските юристи винаги ми е звучало като монолог от лош холивудски филм от 1950-те години, в който главният шаман доказва на населението, че именно този уловен от воините на племето бял археолог трябва да бъде принесен в жертва на племенния бог, за да има добра реколта от царевица. Казано по-съвременно: разсъжденияата на българските юристи в най-добрия случай звучат като пледоарии на адвокатите на иранския фундаменталистки президент Ахмадинеджад; а в най-лошия – като разсъжденията на адвокатите на узбекския сатрап Ислам Каримов в момента, в който оправдават избиването на 800 мирни демонстранти.

Правителството продължава да си мисли, че проявява невиждана диалогичност, когато консултира всичко с всички и отстъпва пред всяка съпротива. Наистина, диалогичността е хубаво нещо; и наистина, такова диалогично правителство не сме виждали. И наистина, накрая, е по-добре да диалогираш по антикризисните мерки, отколкото да ги стовариш изневиделица и после да се натъкнеш на всенародна съпротива, както става в Гърция.

Но и в диалогичността, както във всичко друго, трябва да има мяра. Защото всяко полезно нещо, когато отиде отвъд естествената си мяра, се превръща във вредно нещо.

Това се случва на правителството и обяснява, защо то изглежда лишено от воля, объркано в политиките си и непоследователно в действията. Защото отвъд своята мяра, диалогичността рано или късно се превръща в елементарно малодушие и в отказ от управление.

Когато поговориш с някой министър, доста бързо ще чуеш нещо от този род: „Управлението е възможно само, ако се правят постоянни компрпмиси и отстъпления. Инак съпротивата те помита и се превръщаш в политически труп, както досега се е случвало на всички реформаторски правителства”.